9 мин четене
Художниците на Пловдив: градът върху платно
От зографския род на първия кмет до къщите-галерии в Стария град: как Пловдив стана град, който не спира да се рисува.
01
Родът на зографите
Пловдивската живопис започва като семеен занаят. Станислав Доспевски (1823–1877) е роден в Самоков в най-прочутия зографски род на Възраждането: син на иконописеца Димитър Зограф и племенник на Захарий Зограф. След обучение в художествената академия в Санкт Петербург той пренася академичния портрет в българските земи — и рисува собствения си баща с маслени бои, както Европа рисува своите граждани. Родът стига и до кметството: неговият брат Атанас Самоковлиев става първият избран кмет на Пловдив през 1878 г. Четката и управата на града тръгват от една и съща къща.
02
Чехът с триножника на пазара
През 1881 г. младият чешки художник Иван Мърквичка (1856–1938) пристига в Пловдив, поканен да преподава рисуване в гимназията на Източна Румелия. Осем години той живее сред тепетата и пренася града върху платно: пазари, носии, лица от всички общности на пъстрия следосвобожденски Пловдив. „Пазар в Пловдив“ от 1888 г. е може би най-обичаният резултат — цяла улична сцена, уловена с топлотата на човек, който вече не е гост. Когато през 1889 г. се мести в София, Мърквичка отнася със себе си тема, която пловдивските улици са му дали.
Източници
03
„Ръченица“: най-познатата картина
Ако една българска картина се познава от пръв поглед, това е „Ръченица“ (1894): кръчма, две ръце във въздуха, цяло хоро в едно тяло. Мърквичка я рисува вече в София, но нейните корени са в пловдивските му години — в селата и панаирите край града, където за пръв път застава с триножника пред българския танц. По-късно той става един от основателите и пръв ръководител на Държавното рисувално училище, от което израства Художествената академия. Пътят му към това начало минава през Пловдив.
Източници
04
Цанко Лавренов: старият град на платно
Роденият в Пловдив Цанко Лавренов (1896–1978) прави от родния си град тема на цял творчески живот. Неговите платна със старинни къщи, манастирски дворове и калдъръми — гъсти, топли, почти приказни — оформят начина, по който България си представя стария Пловдив и до днес: когато затворим очи и кажем „Старият град“, често виждаме именно картина на Лавренов. Градът му връща жеста — Националната художествена гимназия в Пловдив носи неговото име и всяка година изпраща нови випуски художници по същите улици, които той е рисувал.
05
Златю Бояджиев: двата живота на една четка
Роденият в Брезово Златю Бояджиев (1903–1976) има две художнически биографии в едно тяло. До 1951 г. той рисува меки, класически селски сцени. Тогава тежък инсулт парализира дясната му ръка — и вместо да остави четката, Бояджиев се научава да рисува с лявата. Късните му платна са по-едри, по-цветни, по-диви, и точно те го превръщат в легенда. Днес двата му живота висят един до друг в постоянната експозиция „Народен художник Златю Бояджиев“ във възрожденска къща в Стария град, а съседната музейна експозиция „Енчо Пиронков“ продължава разказа на пловдивската живопис към съвременността.
06
Градът продължава да рисува
Списъкът не свършва с класиците. Елисавета Консулова-Вазова (1881–1965) е сред първите български художнички; Йоан Левиев (1934–1994) оставя монументални творби из целия град; Румен Гашаров (р. 1936) продължава пловдивската живописна линия, а родената в Пловдив Люба Лукова (р. 1960) носи графичния език на града по световните галерии. Между зографите от XIX век и днешните ателиета в Капана нишката не е прекъсвала — Пловдив просто сменя платната.
Всички разкази
7 мин четене
1928: земетресението, щетите и визуалната памет
Архивните изображения от земетресението край Чирпан и щетите в Пловдив показват как бедствието се превръща в източник за градска уязвимост и възстановяване.
9 мин четене
От Европейски месец на културата до Европейска столица на културата
1999 и 2019 г. показват как Пловдив използва културни програми, сцени и европейски рамки, за да разкаже себе си пред по-широка публика.
8 мин четене
Панаирният град: изложение, индустрия и модерност
От първото земеделско-промишлено изложение през 1892 г. до следвоенното възстановяване на панаира, Пловдив изгражда публичен образ на град на обмен и икономика.