Пловдив върху платно: как картините се върнаха у дома

През 1888 г. Иван Мърквичка рисува „Пазар в Пловдив“. В платното градът не позира чрез официална сграда или панорама от тепето. Той се появява като търговска сцена — хора, носии, движение и стоки, събрани в пространството на пазара. Картината не е точна карта на определен площад; силата ѝ е, че превръща всекидневното множество в образ на следосвобожденския град.

Мърквичка пристига в Пловдив през 1881 г., за да преподава рисуване в гимназията на Източна Румелия. Остава осем години, до преместването си в София през 1889 г. Между тези две дати чужденецът се превръща в наблюдател отвътре: обучава ученици и рисува средата, в която живее. „Пазар в Пловдив“ е най-прекият резултат — не бележка за града, а градът като главен герой.

Десетилетие преди Мърквичка да нарисува пазара, връзката между изкуството и обществения живот вече минава през едно семейство от Самоков. Художникът Станислав Доспевски е син на иконописеца Димитър Зограф и племенник на Захарий Зограф. Около 1860 г. той рисува баща си не като безименен майстор в църковна сцена, а като разпознаваем човек в маслен портрет.

Братът на Станислав, Атанас Самоковлиев, се установява в Пловдив като търговец и обществен деец. През 1878 г. Временното руско управление го назначава за първия кмет на града след Освобождението. Това не прави Доспевски „първия пловдивски художник“ — той е роден в Самоков и има по-широк път. Но роднинската връзка показва колко близо стоят четката, търговията, църковната общност и новата градска власт в първите следосвобожденски години.

Цанко Лавренов е роден в Пловдив през 1896 г. и превръща родния град в постоянна тема на творчеството си. В платната му старите къщи, калдъръмените улици и дворовете не са архитектурен опис. Те са сгъстени образи, в които фасади, покриви и хълмове се наслагват като памет. Ако Мърквичка гледа пазара като жива сцена, Лавренов гледа Стария град като място, където миналото остава видимо.

Повтарящите се къщи, покриви и хълмове превръщат Стария град в цялостен живописен мотив, а не в сбор от отделни фасади. Пловдив пази името на художника и в образованието. Националната художествена гимназия, основана през 1976 г., днес носи името „Цанко Лавренов“. Така градът, който е бил негов предмет, продължава да обучава художници под неговото име.

Златю Бояджиев е роден в Брезово през 1903 г. и първата част от творчеството му е свързана с внимателно изградени селски сцени. През 1951 г. тежък инсулт парализира дясната му ръка. За художник това изглежда като край на занаята. Бояджиев обаче се научава да рисува с лявата и започва втори период, в който платната стават по-едри, по-цветни и по-напрегнати.

Промяната не е само биографична подробност. Тя позволява в работата на един човек да се видят два различни начина на рисуване, разделени от телесна криза и упорито повторно учене. От 1984 г. възрожденската къща на д-р Стоян Чомаков приютява постоянната експозиция „Златю Бояджиев“ — историческа архитектура, която пази живопис, променена от модерна лична драма.

В Стария град сградата и картината се срещат по необичаен начин. Възрожденските къщи първоначално са домове на търговски семейства; днес част от тях приемат публика като музеи и галерии. Експозицията на Златю Бояджиев е един такъв адрес, а близката галерия „Енчо Пиронков“ продължава присъствието на живописта сред калдъръма и старите фасади. Художествената гимназия добавя друга форма на памет — не колекция, а обучение.

Така разказът се затваря без списък от имена. Мърквичка превръща всекидневния град в картина; Лавренов прави историческия град разпознаваем образ; Бояджиев показва как един художествен език може да се роди повторно. После Пловдив поставя картините в къщите и имената върху училищата си. Градът дава материал на художниците, техните образи учат следващите поколения какво да забелязват, а галериите връщат този поглед обратно на улицата.