Възрожденският Пловдив: когато домовете, училищата и храмовете променят града

На Коледа през 1859 г. в църквата „Света Богородица“ литургията е отслужена на български. На 10 януари 1860 г. епископ Паисий отново служи на български и публично обявява, че паството му се отказва от властта на гръцкия патриарх. Промяната не се вижда във фасадата — тя първо се чува в думите, които изпълват храма.

Този момент събира големите теми на възрожденския Пловдив в една сцена. Езикът вече не принадлежи само на дома; той влиза в общественото богослужение. Общността не чака нова държава, за да започне да изгражда собствени институции. Училището, църквата и представителната къща стават различни места на едно и също усилие — градските българи да бъдат образовани, чути и разпознаваеми.

През XIX век заможни търговци превръщат Стария град в сцена на ново градско самочувствие. По Небет, Джамбаз и Таксим тепе се появяват симетрични фасади с еркери, резбовани тавани, цветни стенописи и вътрешни дворове с градини и чешми. Многоетажните къщи слизат по стръмния терен и превръщат ограничението на склона в част от своята форма.

Размерът на строежите показва мащаба на този подем. Куюмджиоглувата къща от 1847 г., днес Етнографски музей, заема около 570 квадратни метра и има 130 прозореца; Хиндлиянската къща е от 1835 г. Това са домове, но и пространства за посрещане, работа и представяне. Частното богатство започва да оформя публичния образ на целия град.

Ламартиновата къща е построена около 1830 г. като представителен пример на симетричната пловдивска възрожденска архитектура. Само три години по-късно в нея отсяда френският поет Алфонс дьо Ламартин по време на пътуването си на Изток. Срещата е кратка, но свързва търговския град по склоновете с много по-широк свят на пътуване и литература.

Днес сградата носи името на госта си и е къща музей. Това по-късно предназначение променя начина, по който я възприемаме: частен дом се превръща в обществено място, а това гостуване става част от идентичността му. Зад известното име обаче остава самата къща — план, фасада и стаи, създадени от градската култура на Пловдив около 1830 г.

През 1836 г. в Пловдив отваря първото българско училище в града. Събитието е част от образователното пробуждане на Възраждането и поставя българския език в пространство, предназначено за системно учене. Децата вече могат да го срещат не само в семейството и църковната общност, а в институция, изградена да предава знания между поколенията.

Училището прави четенето и преподаването на български част от организирания градски живот. През следващите десетилетия образованието и църковната борба се усилват взаимно: едното дава място за учене на езика, другото настоява същият език да звучи публично в богослужението.

Сегашната църква „Света Богородица“ е издигната през 1844 г. като голяма трикорабна псевдобазилика. За строежа даряват братята Чалъкови, а работят майстори от Брацигово. Иконостасът е резбован от майстори на Дебърската школа. През 1881 г. архитект Йосиф Шнитер добавя триетажната куполна камбанария при западния вход.

Между тези архитектурни дати храмът се превръща в място на политическо и общностно действие. След службите на български през 1859–1860 г. епископ Паисий свиква ежегодни църковно-народни събори до признаването на Българската екзархия през 1870 г. Така сградата не просто приютява промяната. Нейният олтар, двор и събрано паство дават на езиковото искане видима обществена форма.

Архивен кадър от февруари 1972 г. показва Ламартиновата къща по време на реставрация. Снимката напомня, че възрожденският Пловдив не е достигнал до нас непокътнат. Дървените тавани, стенописите и стръмните фасади се нуждаят от решения, труд и ново предназначение, за да останат част от живия град.

Днес архитектурно-историческият резерват на Стария град обхваща около 35 хектара и включва къщи, църкви и културни места от различни епохи. Възрожденският пласт е най-видим, но неговият смисъл не е само в стила. Той пази момента, когато семейното богатство се превръща в градска архитектура, образованието — в институция, а говоримият език — в публично искане. Красивите фасади са останалата форма на една много по-дълбока обществена промяна.